Проблемът е в това, че винаги бъркаме любов и привързаност.
Ние вярваме, че да се хванем и държим е показател за
това, че обичаме, но това е просто привързаност, която предизвиква болка. Колкото
повече държим, толкова повече се боим да не загубим. А ако загубим ще страдаме.
Привързаността говори така: „ Аз те обичам, затова
направи ме щастлив!”
Истинската любов говори така: „Аз те обичам, затова
ти желая щастие. Ако това е щастие с мен – прекрасно, ако е без мен, аз няма да
преча.”
Привързаността – това е като много силна прегръдка,
а истинската любов е много внимателно докосване / прикосновение/, нежно и
грижовно, което позволява отношенията да се развиват, а не да задушават.
Колкото по-здраво се държим за другия, толкова
повече после ще страдаме.
Но често мислим, че колкото по-силно се държим за
някого, толкова повече грижа проявяваме.
Всъщност
така силно се държим заради страха за самия себе си.
Всякакви отношения, които запълват собствената
пустота с помощта на друг човек, неизбежно ще бъдат сложни. Идеалният вариант е
хората да бъдат самостоятелни и цялостни, и да ценят това и в другия човек. Но в
живота става по-скоро така: хората очакват от своите половинки, че те ще
обезпечат тяхната цялост и смисъл, които те самите не са в състояние да създадат.
Това води до множество проблеми.
Сред тях : ние проектираме нашите романтични илюзии
в реалния живот. Очакваме от другите хора
да съответстват на нашите мечти, идеали, романтични фантазии. Но те не
могат идеално да се впишат в тези рамки.
Осъзнавайки това, ще разберете, че те не са принцове
и принцеси, а обикновени хора, които също се хващат за отношенията. Докато ние
не ги видим такива , каквито са и докато не ни харесат без призмата на нашите
мечтания и илюзии, то това ще бъдат много сложни отношения, и няма да бъдат
любов.
Даниела Василева - психолог
