Наблюдавам клиентите си, хората около мен, които
много лесно етикират собствените си чувства като „добри” и „лоши”. Понякога ме
питат: „ Лошо ли е, че съм толкова ядосана на майка ми?”, „ Непълноценна ли
съм, защото съм много страхлива?”, „ Ужасна майка ли съм, иде ми да го стисна
това дете до задушаване, изкарва ме от равновесие, не слуша?”.
Това е първичният критерий на делене на чувствата на
добри и лоши, харесват ли ни на нас или не. Критерият е твърде прост.
Ако трябва малко да поусложним този критерии, нека
ги разделим така: чувства, които ни помагат в жизненото функциониране,
способстват за жизненост и творческа адаптация и такива, които разрушават
способността ни да се приспособяваме към средата.
Да поговорим пет добри чувства
2. Страх
3. Гняв
4. Завист
5. Скръб
Отличителните черти на тези пет чувства са в това,
че всички се изразяват леко, те са интензивни по своята природа, обезпечават
важни жизнени функции.
Ако има забрана за преживяване или изразяване на
което и да е от тези чувства, или ако сме научени да „ стискаме”, то чувството
губи своята приспособителна функция. Става „лошо”. И ако изначално „ добрите” чувства са
интензивни, но бързо преминават, то „лошите” чувства не са толкова интензивни,
но са много продължителни, могат да траят цял живот.
Освен това, „ доброто чувство” е адресирано към
външния свят и е реакция на ситуация. „ Лошото” е с направление към вътрешната
реалност, към моите фантазии за реалността.
Да поговорим за любов
Любов. Тя превръща съществуването в живот. Това е и
основната й функция.
Забраната за любов може да се касае за каквото и да
е, за каквото изобщо е възможно да се обича – друг човек, работа, дете,
родители, себе си и т.н.
Как и защо
възниква забраната за обичане? Необходимо ли е някой да ни забрани или човек
сам си забранява това чувство любов?
По мои наблюдения по-скоро човек сам прави това, или
когато е безсилен да реализира своята любов към обекта на любовта, или
наблюдавайки за „ любов” и „ нелюбов” другите възрастни – взема техният модел
на живот за образец.
От забраната възниква алчност, т.е. жажда за
обладание. „ Другият човек е длъжен да ме обича само мен, да вижда само мен,
т.е. ако моят любим иска да обича друга жена, а аз му преча, то това не е
любов, а алчност.
„ Детето е длъжно да бъде като мен и аз зная, какво
за него е най-добре.”
„ Любима работа изобщо няма, защото, как изобщо е
възможно да се занимаваш с това?”
Как изглежда
алчността по отношение на работата? Работохолизмът вариант ли е на алчност?
Може ли да се каже, че паразитизмът (в
смисъл нежелание да се работи),
не е свързан със забраната да се обича работата, а направо е нелюбов към
работата и адекватно изразяване на тази не любов?
Как да разграничим алчността от любовта ( например към детето, или друг
близък човек)
?
Помислете, можете ли да позволите на обекта на вашата любов да бъде с друг? Да
кажем, можете ли да разрешите на детето да отиде да учи не в престижна
гимназия? Да не бъде уверен лидер? Да бъде мечтател и фантазьор, а не структуриран
математик? Да работи не с ума си, а с
физическа сила например? Или … Можете ли
да му позволите да обича някой, който вие не обичате? Или да не ви обича?
Можете ли да позволите на любимия човек да обича
някой друг освен вас? Или вместо вас? Ако можете – това е любов.
Ако не можете, това е алчност, желание да обладаете,
удържате, присвоявате.
Да поговорим за страха
Страх. Много хора се съгласяват с това, че това е
приятно чувство. Особено тези, които обичат да гледат ужаси и криминални
хроники, чието внимание привличат глобални катастрофи и произшествия, тези
които скачат с парашути, бънджи, търсят адреналинови приливи.
Страхът обезпечава не само преживяването, но и
любовта, т.е. фините отношения между хората. Страхът забавя приближаването. Ако
аз не изпитвам страх от срещата с нов за мен човек, аз прескачам началото.
Вместо това да ходя по театри и ресторанти, т.е. да осигуря време в което да се
опознаем, да привикнем, да създадем привързаност и любов – направо в леглото. И
никаква любов.
Оказва се, че безстрашната целувка е гадост без
вълнение.
Но в детството ни забраняват да се страхуваме.
Родителите знаят, че леля докторка не е опасна за техния живот. Какво толкова
се плаши детето? Но когато детето попадне в ръцете на тази леля то изпитва
огромен ужас, нестихващ нито от наказания, нито от уговорки.
Забраната да се страхуваме и съдържанието на страха
води до тревога.
Ако страхът от съществуваща заплашителна ситуация е
мигновен и протича бързо(при
неговото преживяване),
то тревогата е хронично предвкусване на страшна ситуация, когато няма нищо
заплашително.
Да поговорим за гнева
Гневът. Той възниква, като естествена реакция,
когато нарушат границите ни.
Функциите на гнева са да възстанови точно тези
граници. Гневът си заминава моментално, когато границите се оказват на мястото
си, без да остави зад себе си никакви пориви за отмъщение. Ако гневът го няма,
то човекът може да бъде управляван, „язден”, особено ако състоянието му е
контролирано от чувство за вина.
При забрана на гнева (вие разбира се знаете, как го
забраняват на децата „ Не крещи на мама, мама ще си отиде и няма да се върне”)- рано или късно възниква злоба и
желание да унищожаваш нарушителите – ездачи.
Зад гнева видимо се подразбира светкавица от
недоволство. Когато ни настъпят по крака, заболява ме и аз рязко отблъсквам
човека. А злобата – търпеливо очакване на подходящия момент или чакаме „ сами
да си преместят крака”, а раздразнението се натрупва, натрупва, докато не се
трансформира в желание да убиеш настъпващия те по крака.
Да поговорим за завистта.
Завист. Основна функция на обезпечи развитието. Ако
човек завижда, то той се стреми към предмета на завистта, той иска да го получи
и е готов да се труди за това.
Много хора считат завистта за лошо чувство. Завистта
това е чувство, което не трябва да признаваме. Тогава възниква ревност.
Хронична.
Да поговорим за скръбта.
Скръб. Обезпечава смирение. Светът е така устроен,
че ни се налага да губим, да се прощаваме. Скръбта позволява да се преживее
загубата.
Да се смирим означава да „бъдем в мир”. Сълзите
помагат да се осъществи акта на смирението.
Скръбта обезпечава ръста, за да израснем ни се
налага да пуснем предишното, родителите, старите отношения. Преживявайки
загубата, ние можем да отидем по-нататък.
Но скръбта също се забранява и то отново в
детството. „ какво гледаш скръбно, тъжно през прозореца, отивай си играй, не ми
пречи тук”. Тогава възниква меланхолията и депресията.
Алкохолиците често е нужно да се лекуват от
забраната на скръбта, а не от алкохолизма.
Меланхолията е безадресна, а скръбта е адресирана
към някого.
Радостта и удоволствието определят посоката на чувствата и възникват в
резултат на пребиваването на горните пет чувства.
Какво означава „ посока”? Това е получаването или
отделянето на чувствата. Получавайки любов ( страх, гняв, завист, скръб), ние хората изпитваме удоволствие,
когато ги отдадем – радост.
И заедно всички тези чувства, тяхното изражение,
живот и приемане – правят щастие.
Това чувство, което обикновено се нарича любов,
често се състои от самата любов, както и от алчност, ревност, тревожност (т.е. под забрана се оказва самата любов, завист и страх).
Даниела Василева - психолог
Даниела Василева - психолог
